Азбучна истина е, че механизъм, който подменя родния език с шлака, унищожава дадена нация бавно, но безусловно - липсата на изразно средство парализира мисълта и постепенно изпепелява всяка нейна следа. Без политизиране (т.е. изключвайки помията политика и помиярите там) наблюдавам (във все по-редките случаи, тъй като търпението спрямо самодоволното оскотяване не е сред приоритетите ми) следния общоприет от наставниците - тези по академии, конференции, медии и т.н. сбирщини - изказ:
- речников запас под 1000 думи, от които повечето са нечленораздели и междуметия като Начи, Аааа, Ъммм, Ъъъъ, Мммм и сие позиви, и пориви, принципно по-типични за други двуноги
- тавтология, изградена на отвратителни за слуховата хигиена чуждици (предимно турцизми и английски заемки (макар че последните рядко звучат по-малко гнусно от сапунките на чернилките), защото те (масата примати с един камион дипломи) не могат да се радват, тъй като се "кефят" (или по-вероятно изпадат в амок при спомена за българските глаголи)
- надменно голословие и жонглирането с простата материя "обобщаване" (или иначе казано "извод"), която обаче рядко попива живителния елексир на остатъчната мисловна дейност (пак по причината, че родната реч е така низвергната)
Езикът на една нация е стожера, който дава форма и съдържание на мисълта. Тъжното е, че пандемичната сума на хора с такъв тип правоговор няма затихващи функции, напротив.
